Тополовградчанинът Крум Крумов и синът му Алекс изминаха цялото централно камино Португалия – Испания – Сантяго Кампустело за 5 дни.
Леко надзъртане в нашето велосипедно Португалско Камино. Дълго се колебаех дали да споделя тук, защото това пътешествие бе най-съкровено от всичките ми скитания, твърде лично за това странно място. Беше с най-любимото ми в света същество – Алекс. И после, това тук пространство си остава за мен неприветливо. Знам обаче, че също тук има много хора, които истински обичат Алекс и биха се зарадвали на споделеното. Алекс слуша за Камино от малък. Той самият е дар, измолен от Свети Яков още по време на първото ми Камино през късната пролет на 2011, старият свят, нехектичният, в който имаше повече осезаем смисъл и заедност.
Когато Алекс ме изпрати на благотворителното Камино от Созопол до Сантяго през 2019, докато ме стискаше през врата, каза: “Тате, само се върни”. Върнах се, а светът скоро свърши. От Сантяго му донесох мида, за която последно ми каза, че била неговото “успокоително махало” (окачена е), а когато тъгувал я поглеждал, и му минавало. Пътувал е по Камино без да съм знаел. Сега го направи и физически.
Пътят ни бе осеян с изпитания още от тръгването. Прецакано от сервиза колело на Алекс, после и двете повредени по време на полета, безсънна и за двамата нощ преди тръгване (и тук първият ангел на Камино под формата на русначе с мобилен велосипеден сервиз на летището в Порто). Тръгнахме. През следващите пет и половина дни изминахме 242 километра по централното португалско Камино, през гори, скали, кози пътеки, черни пътища и калдъръми, с резки спускания и стръмни баири, където “големите” обикновено ходят с електрически колела и без багаж. Имаше дни с по десет часа на седалката. Нито веднъж не се качихме на транспорт, Алекс не позволи. За това пък мина през всички емоции, викаше от радост и караше без ръце в израз на най- великото чувство за свобода, което само велосипедът може да даде, и плачеше от безсилие, ядосан на поредния кирлив баир и на мен, че съм го докарал тук. Биваше спокоен и в себе си, пътуваше концентрирано навътре, идваше си насреща. Повтаряше: “тате, имаме цел” и “най-важното е, че сме двамата”, и “мога, мога, мога”, докато кадансът му ситнеше по нагорнищата. И накрая се срещна. През хората по пътя (те никога не са случайни), през разговорите ни и ядосванията, през всяко скалисто нагорнище и вертеп. Повярва, че може много повече, отколкото някога си е мислел, както физически, така и духовно. Разбра, че трудностите се случват лично на него и само от него зависи, дали ще се справи. И успя. Там, където големите се отказват, или изобщо не тръгват. Стигна в Сантяго на шестия ден точно в 12:00. А площад Обрадойро отново кипеше от радост. Отвътре – навън. После извървя и последните 5 километра до Финистере, почерпи от енергията на най-красивия залез в “края на земята” и се върна от него променен и пораснал. Моето момче. ❤️
